искате ли да направим състезание
Победителят ще спечели 10 000 камък и 10 000 дърво в главния замък
За второ място: 9 000
За трето място: 8 000
Наградата е малка, но по-важно е да се забавляваме
Ето и правилата на играта:
Ще потърсим в интернет стихотворения, които са ни харесали много(а може и да си ги знаем) и ще ги копираме тука.
С две думи всеки ще копира по едно стихотворение което му е харесало.
Победителят ще се определи по това кой ще събере повече харесвания
Срокът е до 5 януари 2017 година 18:00 часа българско време
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
СЪКРАТЕНО
Колко дена го били —
ни дума, ни вопъл, ни стон,
но устата сгрешила,
сама промълвила — Антон…
Своето име им казал,
но седмица после мълчал,
а пък тялото — в язви,
и язвите гнойни текът…
— Где са твойте другари? —
той виждал отряда любим
и очите притварял
и тръпнел, но бил несклоним.
Побеснял и разгърден,
край него прострелвал агент —
той отвърнал му твърдо:
— Убиецо, стреляй във мен!
Те в раните люти
посипали сол като жар —
скърцал с зъби нечуто
и как ли без вик издържал?…
И в злоба безсилна
пак били го диви и зли
в страшни мъки се свивал,
но дума не им промълвил…
После бавно притихнал-
смутени, учудени в страх,
те го гледали тихо —
безмълвен, но горд, величав.
— Не човек, а желязо —
просъскал агентът фашист.
Тихо мъртвия казал:
— Не, комунист!
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща.
  Обратно към: [Детски стихотворения][Константин Величков][СЛОВОТО]НАДЕЖДА Дъще небесна, дъще от рая, не ни оставяй, надеждо мила.
Гласът ти чудни пълен е с сладост, той е за нази извор на радост.
Има дни харни в живота наши; има дни лоши, скърбим и плачем.
Но ти дохождаш, сила ни даваш, утеха сладка в беди даряваш.
|